Да си направиш подарък- опити за пейзаж

Обичам да снимам.Колкото повече снимам, толкова повече се влюбвам във фотографията и искам да направя следващия кадър и следващия...
Миналия септември си подарих едно фото приключение. И сега почти 6 месеца по- късно, реших да се върна за малко там- в тези забързани, интересни и незабравими дни.
От 3 до 6 септември 2016 г. Photoschool организира фотопленер в Кърджали, насочен предимно към пейзажната,портретната и стрийт фотография.
Организаторите се бяха потрудили да изберат 9 локаций за пейзаж и 8 локаций за портрет. Да изберат модели и техния стайлинг. За нас участниците оставаше само да решим къде и какво искаме да снимаме.

И така направих първия си избор и се впуснах в дебрите на пейзажната фотография.
Винаги съм си мислила, че пейзажа е най-лесно да се снима.
Бързо се отървах от тази заблуда!
Първо е добре да си издръжлив и с добра физическа подготовка заради козите, най-често отвесни пътечки, по които ти се налага да вървиш. Освен това си мъкнеш и статив, по посочената пресечна местност. За удобните обувки няма да споменавам ,те се подразбират.
Тъй като най- често се снима по изгрев и залез, към багажа задължително се прибавя и по- плътна връхна дреха.

След ходене,промушване и почти пропълзяване и много смях стигнахме до заветната точка.(Тук фотографа- аз, е залегнал и дебне останалите,смеейки се, как се справят с препятствията.)

Разпънах статива и снимах пробно в чакане на залеза.

Проблем №1
Това ,което е пред очите ми не е на кадъра ми!!!
Пред мен се е ширнала броеница от планини, вода, която вие снага между тях и лекичко проблясва. Зелени дървета , изправили снага пред взора ми избухвайки в зелена експлозия.
А на снимката ми -НИЩО от това великолепие.

Плахо се огледах. Всички други щракат с доволни физиономии. Добре ще сменя гледната точка!
Следва разнасяне на статива и фотоапарата наляво- надясно, и местенето му нагоре- надолу.
Съобразявайки се с трите квадратни метра от които можеше да се снима, защото бяхме в почти отвесен сипей и само на няколко места, беше равно и можеше да се застане.
Щрак и пак-  Тц! Голямо нищо! Не се получава!Явно проблема си е в мен.
Залезът си дойде.Великолепен в пурпурно и златно- точно зад гърба ми и не в сцената ,която искам! Тихичко си прибрах статива и апарата и се излегнах на пътеката наслаждавайки се на гледката.След размисъл и припомняйки си лекциите се сетих че:

Проблем №2

Изток и запад си съществуват независимо то нас и нашите желания.
Проучването е добра идея, когато се снима нещо по изгрев и залез и искаш те да са в кадър. В крайна сметка слънцето не е наясно с нашите желания,че да застане точно там където го искаме!

Проблем №3

Дори да сте направили много точни проучвания, няма гаранция, че ще се получи желания кадър.Атмосферни влияния, липса на облаци, прекалено много облаци и още куп неща, които могат да ви саботират. В крайна сметка всичко е късмет, но подплатен с проучвания.

Ако сте намерили перфектното място, просто чакайте подходящия момент.

Полза №1

След като приех философски че няма да направя кадъра на живота си се насладих на гледка за милиони.

Тук е видно че трябва да ходя на поправителен за нощни снимки, понеже няма грам фокус и въобще не съм схванала как се прави.

На следващия ден, след като леко се разколебах от опита ми с пейзажите се отправих към портретната фотография, но за това ще пиша друг път.

Втора дестинация - меандрите на Арда!

Подходих с ентусиазъм и напълно не предубедено.Какво пък, да дойда до Кърджали и да не ги видя- срамота!

Не храних големи надежди за снимки. Тръгнахме по обед, а слънцето си пече ли пече!

Качихме се в колите и се заредиха завой след завой, но и гледка след гледка!

Нямах идея как трябва да изглеждат тези меандри(за мой срам), но в представите ми бяха грандиозни!!!

И така, спираме пред първия ( не подред, а който са избрали нашите организатори).

Еми ето го.

Често, не бях впечатлена, но реших да дам всичко от себе си и да се реабилитирам в собствените си очи в раздел пейзаж.До такава степен се старах, че в един момент се осъзнах на една издадена скала, надвесена над бездната,която се опитвах да снимам, някъде далече-далече и много надолу. След като осъзнах, че ми се вие свят, лекичко пропълзях назад и шумно си поех дъх.Казах- стига акробатика и затърсих по-подходяща гледна точка.
Не я намерих.
Но явно не съм се уплашила достатъчно, защото пак си повисях на скали, макар и не толкова сърце спиращи, като първите. ( за радост на скучаещите портретисти които са ме хванали в крачка :))

Втори меандър малко по- голям.Но моя ентусиазъм беше поспаднал. Е щракнах няколко кадъра за архива и обратно на колите.

И накрая спряхме пред последния предвиден в програмата меандър.Слязох без грам ентусиазъм, леко препечена и вдигам поглед и УАУ!!!
Пред очите ми се разкрива гледка, която не може да се опише. Трябва да се види!
А усещането...
Смирение пред тази невероятна красота ,еуфория и невероятно блаженство!!!! И още толкова усещания, които не подлежат на предаване и описание.

И тук не липсваха стръмни, кози пътечки, но  моя акробатизъм и каскадьорски умения си имат предел и се отказах от по- близко познанство.

Моите адмирации към организаторите на фотопленера, които бяха градирали това което предстоеше да видим и не само за това.
Благодарности към тях и въобще към Photoschool за това че ни дондуркаха през цялото време.Поднесоха ни всичко готово на тепсия и не на последно място за организацията, която ни даде възможност да се наслаждаваме и снимаме, без да се налага да мислим за безкрайните подробности без които всъщност няма хубав кадър.
И така, това бяха само малка част от предвидените пейзажни дестинации.Другите бяха не по-малко интересни, но уви не можех да бъда на няколко места едновременно, въпреки огромното ми желание.В крайна сметка, малко се отчаях на тема пейзаж и сериозно залитнах по портретната фотография, но за това следващия път.

Сирни Заговезни в село Турия

Небето е сиво и мрачно. Вали.
Не силно ,но достатъчно, от този дъжд дето, като се кротне може да откара седмица.Аз се надявах на ясно време , даже на малко слънчице, Уви! Този път не ми се получиха нещата.
Но тръгвам! Сирни Заговезни е и аз ще гледам и снимам Кукери. Уговорила съм се с още няколко приятели, ще вземам и децата. Съответно няколко къщи са будни по първи петли и стоят на тръни следейки ще спре ли дъжда или не. Той естествено не спира, а кротко си вали.Ентусиазмът рязко спада и един по един участниците отпадат, но аз тръгвам!
Ще снимам! Заедно с Photoschool.
Пристигам в село Турия рано,рано. Тишина! Дъждът е намалял и леко роси. Селото спи. Жива душа няма. Никакъв кукер. Аз съм леко разочарована. Кратка разходка до Павел баня, един топъл чай и обратно в Турия.
Вече има полицейска кола, така че има надежда нещо да се случи. Часът е около 10.
След  трийсетина минути дъждът си дава почивка и спира.Ура! Още е сиво и мрачно, но от улицата край църквата се задават няколко момчета с начернени лица и костюми.Това ли са кукерите? Разочарованието протяга ръце и ме сграбчва с острите си нокти. Впервам взор в уличката ,но там няма никой друг.
Изведнъж чувам чанове и кукерите се появяват.Тръгвам след тях, заедно с останалите хора и останалите фотографи.Съотношението и горе долу следното- десетина кукери- двайсетина обикновени хора, дошли да наблюдават обичая и 50- 60 фотографа.Вървим хаотично по уличките на селото и следваме кукерите. Аз съм сграбчила фотоапарата и се опитвам да заснема нещо, което е трудно, защото хората и фотографите са повече и постоянно се пречкаме едни на други.
Но постепенно, къща след къща, уличка след уличка ме увлича ритъмът на чановете, усмивките на хората, протегнатите ръце ,които ми поднасят почерпка за здраве, без значение, че съм непозната.Грабват ме очите на хората, които те докосват право в сърцето,защото точно в този момент те се радват и сякаш времето се забави- хората, кукерите и фотографите се сляхме в настойчивият ритъм на чановете и заедно гонехме злото от къщите,от селото и от душите си. защото аз се почувствах в едно цяло с всички. Остана само това, което се случваше в момента. Сърцето ми биеше с тези чанове!

Обикаляйки селото,кукерите се увеличаваха.Накрая всички се събраха на площада пред църквата. Няма да споменавам, че дъжда ту се усилваше ту намаляваше,но рядко спираше.
На площада се изпълниха ритуални танци. Запали се огън и накрая кукерските игри завършиха в ледените води на реката с мъжко хоро. Традиция наследена през годините, но натоварена със толкова символика и мистицизъм.Ритуал в който присъстваше и огъня и водата и кръга.Сякаш пометохме селото ,изгориха лошото и се пречистиха във водата.
А аз какво да кажа, в момента в който се люшнаха всички чанове на площада-сякаш всичко в мен се концентрира, освободи се и  полетях!
Едва ли ще погледна вече към Кукерите равнодушно.Защото за мен те определено сътвориха магия!

Потопената църква и язовир Жребчево

Тъмно е.И ужасно студено!
Часът е около 01,00 през нощта.Аз следвам тънкия лъч на начелника ми.Земята и тревата са покрити с наметало от скреж, което лекичко проблясва щом светлината го докосне.
Разпъвам статива с леко треперещи ръце. Отправям поглед към потопената църква. Не че виждам нещо. Кратък светлинен импулс, който до ми даде идея накъде да насоча апарата , така че все пак да има църква на снимката.
Страшно съм развълнувана!!! За пръв път ще правя нощни снимки!
Натискам спусъка и.....НИЩО!
Получавам огромно размазано петно,което само аз си знам ,че е потопената църква в язовир Жребчево.
Втори опит, трети...ефекта е същия!
Светвам към църквата с идея да хвана фокус и потривам доволно премръзналите си ръце. Сега няма начин да не стане! Да ама не!!!

Правило №1  за начинаещ фотограф при нощни снимки( освен топлите дрехи през зимата)
-тръгни с някой, който разбира повече от теб!!!

В случая аз бях облагодетелствена, защото имах на разположение лектор и цяла група ентусиасти , 99 % от които разбират повече от мен.
Разбира се аз открих, че нещата не са толкова лесни като да сложиш статив и да щракнеш, точно, когато измръзналия ни лектор си беше тръгнал :)
Това че имам снимки на фокус е благодарение на Марта!Тя си знае, че много, много и благодаря!
А това ,че са толкова светнати снимките, си е изцяло моя вината.
След като видях, че имам снимка с неща за които е ясно ,че са църква и звезди , бях толкова щастлива, че забравих, че около мен е минус 1000 градуса и ме обзе лека лудост, която се изразяваше в обикаляне около обекта и яко щракане.Факт е че не съм разбрала как съм прекарала в това състояние около 2 часа. Както е видно шедьоври няма, но все пак има нещо, което да покажа. И със сигурност ще помня първите си нощни снимки!!!

А ето и няколко  вечерни.

А язовир Жребчево се оказа доста по- голям отколкото очаквах.

В едната му част има много интересни сухи отрязани дървета с причудливи форми.

За да стигнеш там обаче ти трябват особено важни фотографски аксесоари:
 ГУМЕНИ БОТУШИ!

Ето защо.

След като установих, че не мога да изляза победител в битката с калта се предадох и с ботуши тежащи с поне 2-3 килограма повече, започнах да преследвам слънцето, но успях да...

Го уловя...

Да го задържа..........

И да го пусна!

По снимах малко.

А после се качих на машината на времето,

увеличих тягата...

и излетях!

А цялата разходка до Жребчево, разчупи оковите на ежедневието ми и ми проправи директен път натам...

Автопортрет

Ха, изненада - фотоапаратът ми имал вграден светломер. Че кой да знае!
Изпълнена с ентусиазъм, ставам рано, рано. Водя децата на градина и ето - свободна съм да създам перфектния си автопортрет.

Спънка - 1 - не мога да си измисля , как да си направя измерванията на светлината. Очевидно е , че не мога да се клонирам. Половинката със силно развито чувство за само съхранение, ме е предупредил преди три дни , да не разчитам на него, защото няма да е в града. След кратък размисъл се обаждам на приятелка. Проблемът е отстранен! Ура!
И така за да хвана сутрешната светлина избирам място - на близката полянка до блока.
Има си всичко, и сянка и слънце.
Леко зъзнейки, нагазваме в тревата. Оказва се много мокра - цялата в роса!
Пренебрегвайки мокрите си крака, аз авторитетно определям перфектното място за пробна снимка  № 1. Вадя статива и от калъфа се разпиляват разни чаркове, които всъщност не ми стана ясно къде и как са били. Резултатът е ясен - апаратът в никакъв случай не може да се задържи на статива. Нищо, какво пък! Аз ще снимам!
Откривам туй нещо светломера. Правя измерванията ( ако може така да се каже) и натискам спусъка.  И да бъде светлина! Получавам бял фон с някакви неясни контури, при това леко размазани! Не може да бъде!!! Защо така ???
След дузина подобни опити, и силно премръзнал модел с явно треперене, реших да върна на автоматични настройки, просто така за проверка дали всъщност всичко е наред. Еми наред си беше, апаратът, не в него беше грешката. Упорито продължавам, сменяйки бясно настройките на скорост и бленда. Резултатът -  от лош по - лош.
Примирено свих платната и бих отбой. Както е ясно до автопортрет не стигнах. Този път.
Но аз ще се върна!  :)


Безкрайно благодаря на модела си, който прекоси половината град и въпреки атмосферни те условия и крайното си нежелание да се снима, ми пристана на акъла. Той си знае кой е.